четвъртък, 11 февруари 2016 г.

Историята на Дедпуул



Нещо се случи преди няколко години, и Дедпуул стана един от най-известните и търсени образи на Марвел. Не съм много сигурен каква точно е причината - може би ролята му в X-Men Origins Wolverine - но Дедпуул буквално експлодира в нърд-сферата, превръщайки се в нова комиксова звезда, толкова, че надеждите за соло филм не умираха години след Origins. И сега, най-накрая хилядите крещящи за още и още от Устатия Наемник ще го получат, понеже на 12-ти Февруари излиза игралният филм.

Та нека поговорим за Дедпуул и комикса, който го е направил известен. Не съм някакъв супер фен на Дедпуул - харесвам го като образ, но в определени кондиции - но съм чел това, което се счита за неговата "библия", и смятам да Ви запозная с нея. Дедпуул, с истинско име Уейд Уилсън, дебютира през 1991 година в страниците на New Mutants #98, така че в сферата на медиума все още се явява относително млад образ. Създаден е от Роб Лайфилд и Фабиен Нисиеза, и действа като злодей за отбора X-Force. Но якият му визуален дизайн го прави достатъчно популярен, за да участва в собствени мини-серии.

Deadpool The Circle Chase (1993) е написан от Нисиеза и илюстриран от звездата Джо Мадурейра, който днес е познат като един от креативните умове зад видео играта Darksiders. Комиксът представя Уийзъл, помощника на Дедпуул, който го зарежда с оръжия и джаджи, и показва за първи път титулярния герой да спасява живот, вместо да отнема. Deadpool Sins Of The Past излиза следващата година, с писател Марк Уейд, и разкрива как изглежда Дедпуул под маската си. Това е наистина генезиса на Дедпуул такъв, какъвто го знаем днес, и ако искате да започнете отнякъде неговите комикси, Sins Of The Past е добро място за това. 
Но писателят, който ще дефинира Устатия Наемник е Джо Кели, който е част от колектива Man Of Action, отговорни за най-лошите анимационни сериали на Марвел, Ultimate Spider-Man и Avengers Assamble. Но през онези години Кели е сравнително непознато име, и когато е нает през 1997 да работи по Deadpool като продължителна серия, писателят изгражда един от есенциалните комикси на Марвел за 90-те години. Тъй като серията често е под заплаха от прекъсване, Кели е свободен да пише каквото си поиска, и се възползва максимално.

Но не можеш да изкараш 33 броя (или 69, колкото продължава първата серия на Дедпуул) само от концепцията "як наемник с голяма уста и много оръжия". Джо Кели поглежда какво се случва в съзнанието на Дедпуул, и го комбинира с чудесен хумор, отличителен поддържащ каст, като накрая създава супер геройски комикс, различен от всичко, което Марвел предлага по онова време. Той налага модела за този образ, който всички писатели след него ще следват, или поне ще се опитат.
Хуморът в Deadpool не може да бъде подминат. Повечето хора го свързват с рушенето на четвъртата стена и осъзнаването на Дедпуул, че живее в комикс, но всъщност става дума за повече от това - за бъзикане с комиксови похвати като нарация или панелната схема. Уейд сравнява заекващите образи с актьора Уилям Шатнър; минувачи коментират колко много текст извира от Wolverine за един панел; имаме и класическия брой, в който Дедпуул е транспортиран в брой на Amazing Spider-Man от 1964 година, давайки му възможност да се смее над тогавашния арт стил и начин на писане. Чисто комедийно злато.

Един от най-големите успехи на Джо Кели е интродукцията на Сляпата Ал, уникален поддържащ образ, който е перфектна ответна точка за Дедпуул. Ал е сляпа възрастна жена, която Уилсън е взел за "заложница", но не всъщност, защото живее в къщата й от години и двамата имат отношения, подобни на тези между Леля Мей и Питър Паркър - но в по-изчанчен, Дедпуулски начин. Макар че се страхува от това, на което е способен, Ал вижда истината под маската на Уейд и го предизвиква да бъде по-добър, което прави факта, че той я определя като "заложник" налудничав.
Така Джо Кели показва две визии за Дедпуул - публичната му персона, която е най-добрата в света на наемниците, и докато има маска и мишена за отстрелване, не му пука за нищо; и личната му персона, която се разкрива в интеракциите с Ал и вътрешните монолози (или диалози, защото, нали, Уейд е луд). Този герой е велик в своята работа и има респекта/неприязънта на колегите си, перчи се навсякъде и пуска майтапи навсякъде, само за да прикрие факта, че в края на краищата, той няма нищо. Той е едно грозно копеле, което живее със сляпа старица, и трябва да я държи насила, за да има с кой да общува. Животът му е скапан, Уейд е скапан - и вътрешно знае, че може по-добре.

На ранен етап в своя комикс, Дедпуул влиза в контакт с представителите на "междувселенната" адвокатска фирма Ландо, Лъкман и Лейк, които му казват, че съдбата му е да стане велик герой и да спаси света. Дедпуул, разбира се, отхвърля тези глупости и продължава непукисткия си път, но в следващите броеве, сред хаоса и забавните истории, се промъква структурата, че Уилсън притежава възможността да бъде нещо повече, и тази идея много го плаши.
Дедпуул бавно, но сигурно поема пътешествието към ултимативната си съдба, а Джо Кели експертно създава брилянтни истории, показващи комплексното минало на образа, разясняващи как е станал такъв, какъвто е; но смесва това със забавни единични броеве и луди битки срещу разнообразни гости като Хълк, Bullseye и Taskmaster. Писателят балансира по-тежките теми, като обречените опити за романтика и срещите със злодейката Typhoid Mary, с абсурдни смехории, включващи Great Lake Avengers и гореспоменатия брой с Amazing Spider-Man, който един от най-смешните неща, които можете да прочетете някога. Комиксът е забавен и лесен за четене, и изглежда невероятно.

В голяма помощ на Deadpool са художниците, избрани да работят заедно с Джо Кели. Първите десет броя са нарисувани от Ед МакГинес, чийто рисунки са идеални за такъв образ, жалко е, че не се задържа за по-дълго. МакГинес е последван от Пийт Уудс и Уолтър Макданиел, чийто стилове са подобни, затова почти не се забелязва промяната - и без това дизайнът на Дедпуул е труден за сбъркване. Говорейки цялостно, артът е много добър в девесетарски стил, но ми се иска МакГинес да беше останал за повече.
Но в края на краищата сценариите са основното събитие. Джо Кели взима образ, чийто срок би трябвало да изтече с края на 90-те, и го изстрелва в новото хилядолетие като култова икона. Комиксът събира относително малка, но отдадена фенска база, която не спира да натяква в тогавашното Интернет пространство колко велик е Дедпуул, и всеки път, когато серията е обявена за прекъсната, те заливат пощата на Марвел. Джо Кели обаче не искал да се занимава с това "дали-или" и приключва работата по комикса с брой #33, Октомври 1999.

Deadpool продължава с писатели като Кристофър Прийст, Франк Тиери и Гейл Симоун още 36 броя, до 2002 година. Макар че те не прецакват нещата, на поредицата започва да й липсва онази креативна искра, която я отличаваше под ръката на Джо Кели. Комиксът приключва с битка между Дедпуул и злодея Черен Лебед, която завършва с експлозия, в която Дедпуул е привидно убит. 

Разбира се, че не е, и ще се завърне две години по-късно, във втория си най-добър комикс, Cable & Deadpool... но за това ще говорим друг път.

Няма коментари:

Публикуване на коментар